Прохождане във вярата | Храм Света Троица

Прохождане във вярата

Прохождане във вярата

ПРОХОЖДАНЕ ВЪВ ВЯРАТА

Братя и сестри,

Предмет на днешната беседа ще бъдат първите стъпки на обръщенеца в християнската вяра. С думата „обръщенец“ обозначаваме човека, който е осъзнал себе си като грешник и е направил завой в своя живот, изоставяйки греха и тръгвайки след Христа.
Класическа история за обръщение намираме в притчата за блудния син. Но тук трябва да разграничим различните видове обръщенци.
Единият е този, посочен в притчата. Млад човек, недоволен от живота си, напуска бащиния си дом и търси свобода и реализация далеч от него. Погледнато глобално, това е участта на Божия народ Израил. Бог ги създаде по чудесен начин от Авраама, възпита ги през вековете и чакаше добри плодове. Уви, те Го разочароваха и завръщането им все още е само надежда. Но това е и историята на всеки човек, израсъл в християнски дом, възпитан да уповава на Бога, но в даден момент решил да напусне Църквата и да живее така, все едно Него го няма.
Вторият вид обръщенец е този, израсъл и възпитан в съвсем светски дух, в атеизъм или друга вяра, но в съзнателна възраст осиян от Христовата светлина и пристъпил към светото Кръщение.
Има и трети вид обръщенци. В миналото такива случаи са били рядкост, но днес, за съжаление, са по-скоро правило. Говорим за случай, когато родителите кръщават своите деца, без самите те и кръстниците да имат дълбока вяра. В този случай Кръщението се извършва със смесени мотиви: хем защото е модерно, хем за да му върви в живота, за късмет, против уроки, защото бебето много плаче и т.н. Повече от ясно е, че такива родители и кръстници не могат да възпитат децата си като последователи на Христа. Детето тръгва лека-полека по лошия път. Бог допуска такъв човек да претърпи празнота, страдание, болести и скърби от различно естество, като не спира да свидетелства за Себе Си. Ако човек не се закорави, Божията благодат го довежда до това, което наричаме обръщение.
Блудният син, напускайки родния дом „отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си.“ (Лк.15:13-20)
Каква свобода е дал Бог на човека! И как Божията любов не ограничава тази свобода! Бащата (представящ Бога) не възпря неразумното решение на малкия син, но любящите Му очи не спряха да се взират в далечината „И когато (блудния син) беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.“ Това е завръщането на човека при неговия Създател! Това е нормалността – човек да живее със своя Създател, а не отделно от Него! Това е, за което пише Бл. Августин „Ти си ни създал за Себе Си и неспокойни са сърцата ни, докато не намерят в Тебе покой“.
Но виждаме, че дори възпитаният в християнски дух (като малкия син от притчата) понякога отпада от Божието семейство, какво остава за номиналните християни, тези, които шегобийците наричат „християни на колела“. Винаги когато идват на църква, те са на колела: първият път в бебешката количка за кръщене, втория път с лимузината за венчание и третия път с катафалката – за опело. Да благодарим на Бога обаче, че някъде (обикновено) между второто и третото посещение в храма, Божията любов ги намира, разтърсва ги и ги кара да се обърнат от грешните си пътища.
Всъщност, и тези, които външно никога не са напускали Божия дом, са имали периоди, когато със сърцето си са били извън него. Такъв е случаят с големия брат от разглежданата притча. „Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше.“ (Лк.15:28) И по-големият брат има своите грехове (немилостивост, гордост), но все пак не избягва далеч от дома. Не стига до падението на малкия брат и за това при него не говорим за обръщение, поне не в такава радикалност.
Днешната беседа е насочена най-вече към такива обръщенци, в чийто живот никога не е полагана здрава християнска основа. Завръщайки се в бащиния дом, блудният син все пак нямаше нужда да му се обяснява смисъла на пръстена на ръката, най-хубавата премяна, общуването с бащата, с небето и с по-големия брат. За един обръщенец, независимо дали е отрасъл в пседвохристиянски или в атеистичен дом, обръщането в християнската вяра е влизане в съвсем различна среда, потапяне в съвсем нова атмосфера.
Впрочем, задава се въпроса: Защо да се кръщаваме като деца, а не изчакаме съзнателната възраст?
При Кръщението човешката душа се умива и се съединява с Бога. Кръстеният става нов човек, получава Божието благословение и Ангел-пазител. При кръщението в него се посажда Божествено зрънце благодат, което никой не може да изтръгне. И то само чака да бъде поляно и обгрижено. При едно строго православно възпитание вярата идва леко, естествено и неусетно за такова дете. То често не може да открои момент, в който е започнало да вярва в Бога. „Поучи момъка в начало на пътя му; той не ще се отклони от него и кога остарее.“ – казва мъдрецът Соломон в Пр.22:6. Можем ли да лишим децата от това в името на свободата? Както казва един светец, адът е паметник на човешката свобода. Или говорим така, защото е по-лесно да занемарим, отколкото да поливаме и обгрижваме?
Тъжна е ситуацията в България по отношение на християнското възпитание в дома. Прекъсната е вековната добра традиция, затова днес сме в ситуация, в която пред такива старо-покръстени, а ново-обърнати във вярата хора стоят редица въпроси. И те търсят отговор в Църквата. Ако не са удовлетворени, търсят в сектите. Наша е отговорността да помогнем на такъв новообърнат човек да положи здрава основа на своя по-нататъшен християнски живот. Архим. Серафим (Алексиев) прави важното наблюдение, че колкото по-висока искаме да издигнем една сграда, толкова по-дълбоки основи трябва да положим. Днес веят бурни ветрове. Постоянни атаки срещу Църквата, срещу вярата. Ако искаме строежът да устои, длъжни сме да положим най-здравата основа. Затова, както родителите внимателно наглеждат първите стъпки на своите малчугани, така и ние ще се опитаме да посочим на тези възрастни духовни „бебета“ здрави начала за техния нов живот.
Всъщност, посочва ги Св. Писание. В Деян. 2:42, веднага след огнената проповед на св. ап. Петър на Петдесетница, за новосъздадената Христова Църква се казва: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите.“
Евангелист Лука посочва четири стълба на вярата, постоянстването в които доведе до растеж са Църквата. Трябва обаче да отбележим, че това беше Йерусалимската църква, църква от евреи и прозелити, т.е. хора, възпитани да вярват в Бога. Затова, преди да разгледаме четирите стълба на вярата, ще се спрем на една първа стъпка, която трябва да направи един обръщенец, невкусвал никога нещо друго освен „рожковите“, които този свят предлага.
Ако не е кръстен като дете първото, което такъв човек трябва да направи, е да пристъпи към това свято тайнство. Ако е кръстен като дете, но не е възпитан в Христовата вяра, това в никакъв случай не прави кръщенето му невалидно. Стартът е бил редовен, но състезателят не е стартирал. Такъв обръщенец се нуждае от Изповед пред свещеник. В ранната църква наричали Изповедта „второ кръщение“, т.е. един вид рестарт, нова възможност да се включиш в състезанието, без да се свири отново начален сигнал. Изповедта е тайнство, чрез което вярващият след гласна изповед на греховете си с гласно изказана от изповедника прошка получава благодатно опрощаване на греховете от Бога. Гръцката дума за изповед буквално означава „съгласие“ с Бога по отношение на греховете. Св. Иаков ни съветва да изповядваме греховете си пред старейшините, или свещениците, както се наричат днес. Това не заменя личната изповед пред Бога. Длъжни сме също така да изповядваме греховете си и непосредствено пред Бога. Това често поражда недоумения: „Защо да се изповядвам пред свещеник, като вече се изповядах пред Бога?“ или „Няма да изповядам лично пред Бога, а ще чакам до неделя, пред свещеника“? Това е някаква схоластика. В светския си живот не мислим така. Ето пример: Човек се разболява, вдига температура (по някаква странна логика, най-често в петък), но лекарят в момента не работи или по-някаква друга причина не можем да отидем веднага на преглед. Какво правим, чакаме ли простудата да се развие? Не, взимаме мерки: пием аспирин, парацетамол или лекарства, за които сме сигурни, правим инхалации, разтриваме се със спирт и др. В първия работен ден на лекаря, ние отиваме при него, той ни преглежда, вижда дали има нужда от по-специално лекарство, и го предписва. Излизаме от кабинета спокойни, взимаме предписаните лекарства и след няколко дни от болестта няма и следа.
Бог е поставил в Църквата свещениците да бъдат духовни лекари. Когато съгрешите, добре е да изповядате веднага греха си на Бога. Колкото по-бързо се приеме лекарството, по-добре! Но помнете, самолекуването е опасно за повечето болести. Настинката може да е преминала до белия дроб. Често проблемът е по-дълбок и болният не може сам да се лекува. Нека гледаме на епитимиите като на предписани лекарства. Епитимията не е наказание за греха, както Римската църква гледа на него, а лекарство. Свещеникът може да усили или отслаби строгостта на поста, да възпре за определено време от причастие, да забрани гледане на телевизия, да наложи четене на специални молитви или др. Това са все духовни лекарства за духовни болести. В книгата Левит 13-14 виждаме, че през целия процес на излекуването от проказа, свещеникът взема дейна роля. Накрая, той е, който обявява болния за излекуван. Така е и с духовната проказа – грехът. Покайваме се пред Бога лично, но тайнството на Изповедта е печатът, че един грях е очистен.
Въпреки, че в тайнството на Изповедта свещеникът е само свидетел, с времето естествено се създава една атмосфера на доверие между него и изповядващия се. Затова, както не е добре да сменяме постоянно личния си лекар, който е най-добре запознат с целия ни здравен статус, така не е желателно да сменяме и свещеника, който ни изповядва.
В Деян.19:18-20 четем, че в резултат от проповедта и служението на св. ап. Павел в Ефес: „И много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си. А мнозина от ония, които правеха магии, като събраха книгите си, горяха ги пред всички; при това пресметнаха цената им и намериха, че достига до петдесет хиляди драхми сребро. Тъй мощно растеше и се усилваше словото Господне.”
Ефес беше важен център на магьосничеството, днес маскирано под имената екстрасензорика, окултизъм, теософия, езотеризъм и др. Ако някой обръщенец в Христовата вяра е бил замесен в подобни дела, нека смирено последва примера на ефесяните. Освен задължителното осъзнаване и изповядване на магьосничеството като много тежък грях, нека такъв човек унищожи „отровните“ книги, а не да ги държи, за да ги анализира, сравнява или (недай Боже) съчетава с Библията.
И така, тайнството на Изповед се явява първа стъпка за обръщенеца, но и нещо повече – постоянен стълб на християнския живот. Това е така, защото покаянието не е единична стъпка, а целият ни живот трябва да е изтъкан от него.
Второто, което обръщенецът трябва да предприеме, е да се снабди с Православен молитвеник и го ползва по предназначение.
Св. ап. Павел ни дава не съвет, а заповед, казвайки „Непрестанно се молете” (1Сол. 5:17). Това съвсем не е фанатизъм, а реалност. Какво правим непрестанно в този живот? Дишаме! Св. Григорий Богослов казва: ”Дишай Бога, както дишаш въздуха”. Каквото е въздухът за тялото, това е молитвата за човешкия дух: има ли молитва – духът диша и живее; няма ли молитва – за духа няма въздух, за него няма живот.
Истински се моли само онзи човек, който вярва в благостта и всемогъществото на Бога и който има съзнание за своето душевно и телесно безсилие, за пълната своя зависимост от Твореца-Промислител. „А без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят.“ (Евр.11:6).
Молитвата е тайнство, цял необятен свят, който очаква обръщенеца. Довчера той е живял затворен в черупката на своя егоизъм, а сега трябва да отвори себе си за цялото небе. Блудният син изповядва „съгреших против небето и пред Тебе“, защото осъзнава, че е живял дълго без общение както със Своя небесен Баща, така и с другите небожители – ангелските сили, Пресветата Дева Мария и светиите. Задължителен ли е Молитвеникът? Оставете един новообърнат вярващ без Молитвеник и подслушайте неговите молитви. Поне в началото ще бъдат умилително наивни и искрени, но ще видите, че прошенията му ще се въртят в един негов си кръг от теми, и то много тесен, земен кръг: здравето, работата, семейството. Да се молиш с Молитвеник означава да се молиш със светците, да обновяваш своя ум, като го издигаш нагоре с думите на тези, които са увенчани от Бога като победители. Има време, когато ще заставаме пред Бога и със свои думи, но поне в първите години от християнския ни живот трябва силно да преобладава Молитвеникът.
Третото, за което следва да се погрижи обръщенецът е подходящата духовна литература, т.е. „учението на апостолите“. Св. ап. Петър казва: „Като новородени младенци бъдете винаги жадни за чистото духовно мляко, за да пораснете с него за спасение“. (1Петр.2:2). Чешмата, от която тече това чисто духовно мляко е църковният амвон. Но тази духовна жажда трябва да бъде утолявана и чрез лично четене на Св. Писание и православна духовна литература. При това трябва да помним: Новият завет има приоритет над Стария. Той го „отключва“, т.е. дава му по-голяма яснота. Старият завет е писмо, отправено до друг адресат – евреите. Новият завет е адресиран до всички човеци. Разбира се, за наша поука са и историята и отношения на Израил с Бога, записани в Стария Завет и ние трябва да го четем. Забележете, четем с главата, но и със сърцето. Главата анализира и съхранява информация, сърцето търси поука, търси как да приложи разбраното слово.
И тук ще кажем нещо, което винаги изненадва протестантите. Има нещо, което е приоритет над Новия завет. Това е неговото православно тълкуване, най-общо казано Преданието. Един и същ библейски текст може да бъде разбиран по различни начини от различни хора. Затова много уместна е фразата на св. Иларий Пиктавийски: „Писанието не е в четенето, а в разбирането“. Ето защо е необходимо да подхождаме към Писанието чрез Преданието. То е рамката, в която Писанието е дадено, средата, в която то се разбира правилно и следователно ключ към цялото Писание. Както казва един съвременен богослов „ние четем Писанието лично, но не еднолично, а църковнолично“. За такова „църковнолично“ възприемане на християнската вест, препоръчвам на всички книгите на архим. Серафим (Алексиев), особено трилогията му „Вяра, надежда, любов“.
А за да види как е приложен в живота евангелския идеал, обръщенецът трябва да направи своя настолна книга и „Житията на светиите“. Има поговорка „Всяка сутрин по една ябълка на гладно, ще държи болестта далече“. Така и прочитането всяка сутрин житието на светията, който Църквата чества този ден, ще държи дявола далече от нас.
Втората и третата стъпка бих нарекъл съграждане на домашен олтар. Градивни елементи за него са няколко икони (поне на Иисус и Божията Майка) и кандило, поставени на източна стена, Библия и нейни православни тълкувания. По-важният градивен елемент обаче е невеществен – време, отделяно всеки ден. Като начало поне по 30 минути сутрин и вечер. Това е тихо време, време за среща с Господа в молитва, за изповядване на греховете, четене на Св. Писание или друга духовна книга. Това е, което и Спасителят ни поучава: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.“ (Мат.6:6). Тук скришната стаичка трябва да приемем както символично (сърцето), така и буквално – въпросният домашен олтар. Не се изненадвайте, че освен икони, олтарът включва и книги. Отец Г. Флоровски твърди, че Библията не е Божествен монолог, а диалог между Бога и човека. В Писанието Бог говори на човека, а човекът не само Го слуша, но и отговаря с „думи на молитва, благодарение и прослава, благоговение и любов, тъга и разкаяние, възторг, надежда и отчаяние“. Ще възразите – нямаме време, а аз пък ще ви кажа, че именно затова го наричаме олтар. Олтарът е място за жертва. Ако вашият ден е толкова плътно зает с дейности (което не вярвам), значи трябва да жертвате някоя по-маловажна, за да си изградите домашен олтар. Както миенето на зъби е станало навик за нас сутрин и вечер, така трябва да бъде и общението с Бога. Неслучайно св. ев. Лука използва силната дума „постоянстваха“, по отношение четирите стълба на християнския живот в апостолската църква. Постоянстването превръща едно нещо от стъпка в стълб.
Всичко обаче е устремено към най-важните стълбове, Четвърти и Пети – „Общуването“ и „Хлеболомението“. Дали ще ги мислим като един стълб (въцърковяване) или като два отделни стълба, не е от съществено значение. Най-важното за обръщенецът е да се въцъркови, да заживее като част от Тялото Христово, а не като мимолетен гост или свещопалец. Всеки християнин е член на Тялото Христово и само с участието на всеки, То ще функционира правилно. Няма самотно християнство. Отец Г. Флоровски казва: „Христос ни се открива не в нашата изолираност, а в нашата споделена съборност, в нашето единство“.
Най-трудно в живота се намират приятели. Приятелят е човек, която освен целите, споделя и твоите интереси, възгледи, хобита и пр. Но в Църквата ние намираме нещо повече – братя и сестри по дух. И дори да нямаме много общи неща с някого, сърцето ни трепва, когато го срещнем извън храма. Защото сме срещнали не просто приятел, а брат и сестра.
Ние получаваме благодатта чрез тайнствата, а тайнствата се отслужват в Църквата. Църквата живее най-вече чрез своето богослужение, затова обръщенецът трябва да вникне и участва с цяло сърце в него. По време на богослужение е препоръчително всеки да има като брошурка пред себе си Златоустовата света литургия.
Денонощният богослужебен кръг започва с вечернята, понеже според древното църковно леточисление денят започва от вечерта. Главната мисъл, която е прокарана във вечернята, е сътворението на света и на човека, както и началото на човешката история. Литургията се предшества от утриннно богослужение – утреня, която изразява зората на новозаветното време.
Света Литургия е богослужебното последование, на което се извършва тайнството „Евхаристия”, за което тайнство св. ев. Лука употребява думата „хлеболомение“. Думата „литургия“ е гръцка и в най-ранното си значение имала смисъл на народно, обществено дело или служение. Участвайки в Евхаристията (от гръцки – “благодарение”) православните християни не само си спомнят за Христа, а се причастяват с Тялото и Кръвта Христови във вид на хляб и вино „за прощение на греховете и вечен живот“. Това е реално повторение на Тайната вечеря. При всяка Евхаристия – и по времето на апостолите, и сега, през ХХІ век – Сам Господ Иисус Христос чрез канонично ръкоположения епископ или свещеник претворява приготвените хляб и вино в Своите пречисти Тяло и Кръв. Причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, ние достигаме до най-висшата степен на общение с Бога – до единение с Него, а по такъв начин и с всички, които са в Него: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб.“ (1Кор.10:16-17). Ето защо можем да спорим дали „общуването“ и „хлеболомението“ са две различни стъпки. Общуването е единение между християните предимно на душевно ниво, въпреки, че ако следваме съвета на св. ап. Павел „разговаряйте с псалми, и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си“ (Еф.5:19), ние определено се издигаме над душевното. Но при Евхаристията ние категорично преминаваме към най-интимно духовно общение с Бога и ближните, защото в това „тайнство на тайнствата“ се осъществява най-пълно единение с обожената човешка природа на Спасителя. За достойно причастяване на християните е необходима предварителна подготовка, заключаваща се в пост за определен период, покаяние и изповед при свещеник.
Изводът, който можем да направим е, че първите стъпки на новообърнатия християнин са стъпки на излизане от черупката на егоистичния живот и встъпване във вълнуващо общение с Бога, с ближните и с всички небожители. Не се задоволявайте да мислите „Аз си имам моя вяра в сърцето, не ми трябва Библия, ни Църква“. Това е някакво страхливо полухристиянство. Новороденото дете трябва да върви, да пада, да става и пак да прави стъпки. Докато чрез постоянство стъпките станат стълбове на един нов живот! Както остроумно казва К. С. Луис: „Не можеш вечно да бъдеш хубаво яйце. Трябва или да се излюпиш, или да се развалиш.“
Нека без страх разчупим тясната черупка на нашия малък свят! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Коментари

Коментара

©Храм Света Троица | С подкрепата на сдружение "Справедливост" | WEB:Ивайло Тодоров и Румен Георгиев | Фотограф:Николай Димитров | Up